сряда, 20 септември 2017  RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    22801 прочитания

    Да избягаш от Северна Корея: разказ от първо лице

    Едно момче, изгубило всичко освен надеждата: Сунгджу Лий пред Economy.bg
    12 януари 2017, 14:08 a+ a- a

    „Поне си жив“, прошепна Юнг-бум.
    „Жив ли съм?“, измърморих аз и после добавих: „Дядо ми, този дядо, който не ме търси, ми каза, когато бях малък, че кошмарите ни винаги изглеждат реални. Може би….“, прошепнах аз, но Юнг-бум не чу. Той вече си беше тръгнал.
    Все пак довърших изречението. „Може би съм умрял отдавна, а това просто е кошмар“.
    Из мемоарната книга Every Falling Star на Сунгджу Лий

    „Ядяхме всичко, за да останем живи. Насекоми, плъхове, корени и кори на дървета, змии. Всичко, за да не умрем от глад“. Само за няколко години животът на Сунгджу Лий претърпява пълен обрат. От дете на бодигард в личната охрана на севернокорейския лидер Ким Ир Сен, живеещо в комфортен тристаен апартамент в столицата Пхенян, той се озовава на улицата в провинцията, самотен, гладен и беззащитен.
    Всичко се променя през 1994 със смъртта на Ким Ир Сен. Бащата на тогавашното 10-годишно момче е принуден да бяга от столицата заради „политическа грешка“ по думите на Сунгджу. Семейството му се премества в град в северозападната част на страната, където малкото момче е шокирано да завари повсеместен глад и бедност. Баща му се опитва да си намери работа, но безуспешно. „Нямахме пари и баща ми ходеше в гората да търси храна. Хранехме се с каквото донесе“. Внезапно един ден бащата на Сунгджу ги напуска. Казва на сина си, че отива в Китай да търси храна и че ще се върне след седмица. Дните минават, но той така и не се връща. Скоро след това майка му му казва, че ще посети леля им, за да потърси храна. Той не я вижда никога повече. „Започнах да мразя родителите си“, признава Сунгджу пред BBC. „Просто ме изоставиха и аз загубих абсолютно всичко“.

    Останал без дом и храна на 12 години, с още шест момчета той сформира банда и започват да крадат. „Първият път, когато откраднах, ми беше много тежко. Вторият – малко по-лесно, а на петият – това се превърна в работа“. Местят се от град на град, за да не ги разпознаят. Това означава, че трябва да се борят с други банди, които вече оперират там. Често се оказва, че членовете им са по-големи и по-добре въоръжени. При подобни сбивания Сунджу губи двама от най-добрите си приятели. Погребва ги, а бандата му започва да се разпада. Тогава решава да се върне в града, откъде тръгват. Един ден, докато оглежда от кого би могъл да открадне нещо, той е заговорен от възрастен мъж. „Каза ми, че ме познава и поиска да отида с него. Съгласих се, но само ако и другите момчета дойдат с мен. Планирахме да го оберем. Но когато стигнахме в къщата му, видях снимка от сватбата на баща ми и майка ми на стената. Човекът каза, че е дядо ми“. Той му разказва, че го е търсил през последните четири години. Сунгджу се премества при него и започва да му помага с фермата. Осем месеца по-късно непознат мъж пристига във фермата със съобщение от баща му. „Сине, аз съм в Китай. Ела с майка си“. Непознатият е трафикант, който помага на Сунгджу да избяга от Северна Корея в Китай, а оттам със самолет до Южна Корея, където за първи път вижда баща си. Годината е 2002, а Сунгджу вече е на 16 години. Впечатляват го много неща там – от трафика, до телевизорите и мобилните телефони. В началото се чувства изолиран, страда от криза на идентичността. Не успява да разбере и какво точно означава да си свободен. Докато един ден не отива в магазин, за да си купи химикал. „Изпробвах всички химикали, отне два часа. Изведнъж ми хрумна, че това трябва да е свободата, защо мога да си избера химикал, който харесвам“. В Южна Корея Сунгджу отново започва да учи, а през 2015 печели стипендия за магистърска степен по международни отношения в престижния Warwick University в Лондон. Следващата му цел е да получи докторска степен с тема обединение на Корея.

    Днес вече 29-годишнят Сунгджу вярва, че младите хора могат да предизвикат големи социални и икономически промени в Северна Корея през следващите 20 години. „Тези, родени след 1990, нямат респект към правителството. Те се интересуват само от собствения си живот“, обяснява той. „Хората от моето поколение мразят САЩ, но обичат долара. Мразят Япония, но обичат йената. Някои може да мразят Китай, но обичат юана“. Сунгджу вярва, че промяната ще дойде от пазарите. „Севернокорейците осъзнаха, че могат да правят пари, като купуват и продават стоки и без контрола на правителството“.
    Сунгджу Лий описва историята си в мемоарната книга Every Falling Star („Всяка падаща звезда“).

    Разтърсващата история на Сунгджу Лий обиколи медиите по цял свят, вкл. BBC, Guardian, Newsweek и др. Economy.bg също успя да се свърже с него. Вижте какво сподели той пред нас за борбата за оцеляване, за загубите в живота и за надеждата, която никога не бива да се губи.

    Сунгджу, твоята история изглежда нереална и невъзможна за нас, чужденците. Какво не можем да си представим за живота в твоята страна?
    Северна Корея е много изолирана от международната общност държава и много малко чужденци са успявали да посетят избрани места в страната. Това, което вероятно ви е трудно да си представите, е, че правителството принуждава деца да стават свидетели на публични екзекуции, за да им промива мозъците. Това е перфектното средство за обучение, базирано на страха. Аз видях такива публични екзекуции, когато бях на 11 години.

    Колко различен е животът в столицата Пхенян от този в провинцията? Какъв изглеждаше животът ви там? Ти какво знаеше за външния свят по това време?
    Всичко беше наред там. Гледали ли сте филма „Игрите на глада“? Подобно е. Животът ми беше нормален. Ходех на училище, играех с приятелите си, имахме достатъчно храна. Не съм мислел много за света по това време, все пак бях малко дете. Вярвах, че Северна Корея е най-хубавата страна в света, защото животът ми не беше чак толкова лош.

    Какво ви учеха в училище за света навън?
    Светът, който ни представяха в училище, се въртеше около Северна Корея. Учех, че САЩ продължават да се опитват да нападнат Северна Корея и затова ние трябваше да защитаваме страната си. Светът, за който учех, се въртеше около великите лидери. Без тях ние нямаше да можем да се противопоставим на Запада и да оцелеем.

    Кое беше най-лошото нещо, с което се сблъска, когато бяхте принудени да се преместите да живеете в провинцията? Как изглеждаше животът там?
    Видях толкова много хора, които просеха по улиците. Ние също останахме без храна. Трябваше да ходя с баща си в гората, за да намерим нещо за ядене. В дните, в които имахме голям късмет, ядяхме змии. В сравнение със столицата животът в провинцията беше кошмар. Но най-лошото беше, когато станах свидетел на публичните екзекуции.

    Какви хора екзекутираха обикновено? С какви престъпления?
    Първия път, когато присъствах на такова нещо, екзекутираха двама души. Единият беше откраднал бакър от фабрика и беше се опитал да го изнесе контрабандно за Китай. Втората екзекуция беше на жена, която беше преминала река Тумен, на границата с Китай, и беше се запознала с християнски мисионер, който й беше разказал за Исус. И двамата бяха извършили държавна измяна според съдията.

    Как всички тези трудности – глад, недоимък, мизерия, се отразяват на севернокорейците? Какъв народ са те?
    Хората виждат, че правителството не може да им осигури храна, но не могат да се разбунтуват заради силното потисничество. Опитват се да работят на пазара, за да оцеляват. Чисто емоционално всички тези трудности са ги направили по-големи егоисти.

    Как ти като малко дете възприемаше всичко това?
    Бях объркан, защото всичко, с което се сблъсках извън столицата, беше много по-различно от живота, който познавах в Пхенян.

    Родителите ти те изоставят, после губиш най-близките си приятели. Бил си малко момче. Какво ти даваше сили да не се предадеш? Как те промени всичко, което си преживял там?
    Когато бях на 12 години, загубих всичко. Родителите ми напуснаха дома в търсене на храна. За да оцелея, бях принуден да сформирам банда с приятели. Въпреки че бях загубил всичко, имах надежда, че един ден ще видя родителите си отново. Тази надежда ми даваше сили да оцелея в Северна Корея. Това ме научи колко важни са приятелите. Научи ме и на бърза адаптивност към всяко място.

    Успял си да пресечеш границата с помощта на трафикант. Колко трудно и рисковано е всъщност да избягаш от страната?
    Аз имах късмет, защото баща ми беше изпратил посредник в Северна Корея. Той подкупи войника, който пазеше на границата.

    Какъв свят си представяше, че те очаква, когато пресичаше границата? Спомняш ли си момента, когато се почувства наистина свободен?
    Не съм мислил за света и свободата, когато пресичах границата. Мислех за баща си.

    Казваш, че "свободата е да си способен да избереш химикалка в магазина". Сега, когато си живял и другаде, мислиш ли, че хората наистина се чувстват свободни дори и в демократичните страни?
    Зависи от отделния човек дали ще се чувства свободен, или не в демократичните страни. За мен свободата е като въздуха. Не го оценяваме, но не можем да оцелеем без него. Същото е и със свободата. Когато оцениш избора, с който разполагаш, когато можеш да се възползваш от него и когато подхождаш отговорно, то тогава можеш се насладиш на това, което имаш, и да оцениш свободата. В демократичната общества можеш да взимаш сам решения без натиск.

    Наложило ти се е да започваш живота си наново много пъти – от привилегирования живот в столицата до бедността в провинцията, от Северна Корея в Южна Корея и Китай, оттам във Великобритания. Как ти се отрази тази постоянна нужда от адаптация? Къде културният шок за теб беше най-силен?
    Не съм имал възможност да си избера мястото си на раждане (Северна Корея), но мога да избера мястото, което искам да посетя и където да уча, за да реализирам мечтите си. Ако имаш цел, която искаш да постигнеш, то ти ще направиш усилие да се адаптираш към новата среда. Имаш ли цел, ще превъзмогнеш и най-големите трудности.

    Как според теб потиснически режим, като този в Северна Корея, все още е възможно да съществува в днешно време?
    Защото упражнява силен натиск върху хората и контролира информацията отвън. Например, ако си извършил сериозно престъпление срещу правителството, не само ти, но и родителите и децата ти ще бъдат наказани от властите.

    Има ли смартфони и Интернет в Северна Корея?
    Има телефони, но никой не може да провежда международни разговори. Възможни са само вътрешни. Има интернет, но нормалните хора нямат достъп до него.

    Може ли да просъществува Северна Корея без настоящия й лидер? Кой би могъл да го наследи?
    Не знам. Надявам се той да е последният.

    Откъде би могла да дойде промяната според теб?
    Вярвам, че от хората, които се опитват да правят бизнес на пазара. Наричам ги пазарно поколение.

    Вярваш ли в обединението между Северна и Южна Корея? Как би могло да се случи то и това ли е най-доброто решение за страната ти?
    Да, вярвам, защото Северна Корея се променя благодарение на пазара. Ако броят на пазарноориентираните се повиши, то тогава тези хора биха могли да станат ядрото на промяната в Северна Корея. Най-доброто решение би било севернокорейците да започнат да работят за обединение, южнокорейците да ги подкрепят и да работят заедно.

    Знаеш ли какво се случва с майка ти и приятелите ти?
    Не, все още търся майка си.

    Защо реши да напишеш книга и да я кръстиш Every Falling Star?
    Вярвам, че историята има сила, но ако не я споделиш, то тя не струва нищо. Аз не мога да посетя всички страни, но книгата ми може. В нея аз говоря за надежда, кураж и приятелство. Посланието на моята книга е: винаги има надежда, докато ти не се откажеш да вярваш в нея.
    Кръстих книгата си Every Falling Star („Всяка падаща звезда“), защото като дете майка ми каза, че когато видя падаща звезда, трябва да си пожелая нещо и това желание ще се сбъдне. Когато обикалях сам по улиците на Северна Корея, винаги когато видех падаща звезда, си пожелавах един ден да срещна отново родителите си.
    Кръстих книгата си така и защото в Северна Корея има поверие, че когато човек почине, неговата звезда пада от небето. Това е моята история, но аз искам да я посветя на хората, които загубиха живота си при управлението на този ужасен режим.

    Ако трябва да опишеш изминатият от теб път досега с една дума, коя би била тя?
    Надежда.

    Интервю: Детелина Калфова

    Нагоре
    Отпечатай
    Коментари ()
     

    преди 2 часа
    Започна изграждането на комплекс Central park в Бургас
    Проектът предвижда 690 апартамента и офис площи с до 5 000 работни места
    преди 4 часа
    Wizz Air ще лети вече и до Малага
    От март компанията ще стартира най-новия си маршрут: София – Малага
    преди 7 часа
    Първите проверки за пари на каса сочат масова липса
    Фирмите имат 10 дни за корекция на декларациите си
    преди 7 часа
    В Бургас стартират безплатни обучения по програмиране
    За записване не се изисква предишен опит, а завършилите курсовете ще имат статут на младши програмист