Много или малко власт има президентът в България – Ани Димитрова,
доктор по политическа философия, пред Economy.bg
Преди дни в София беше представена книгата „Президентът на Република България (1992 – 2017). Проблеми и перспективи“ (ИК „Сиела“) с автор д-р Ани Димитрова. Тя обхваща период от 25 години и дейността на четирима президенти – Желю Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев. Това е първото по рода си мащабно изследване на президентската институция и перспективите пред нейното развитие.
Какво провокира написването на книгата, защо са включени точно тези четирима президенти и защо в изследването не попада настоящият държавен глава, какви са правомощията на президента и как те се реализират в периоди на кризи, има ли държавен глава, който се обявява за президентска република, трябва ли да бъде реформирана президентската институция и да се запази ли прекият избор, ще има ли продължение книгата – тези и други въпроси коментирахме с д-р Ани Димитрова.
Ани Димитрова е доктор по политическа философия и магистър по икономика. Има повече от 15 години професионален опит на ръководни позиции в банковия сектор, публичната администрация и частния сектор. Защитила е докторската си дисертация в Българската академия на науките.
Ани, какво Ви провокира да напишете книга за президентите на България?
За мен винаги е било важно как се управляват институциите и като цяло как се управлява една организация. По-специално кой е лидерът. От години имам интерес в тази област. Много е важно кой стои начело на институциите. В конкретния случай става дума за президента на Република България. Тази книга обхваща период от 25 години – от 1992 до 2017. Това са мандатите на президентите Желю Желев – първият демократично избран президент, на Петър Стоянов, Росен Плевнелиев и Георги Първанов.
Защо се спряхте конкретно на този период? Защо не включихте и настоящия президент?
Има едно неписано правило, че трябва да са отминали 50 години от един активен период, за да може да се правят обективни оценки. В този случай си позволих своеобразно нарушаване на това правило, но смятам, че все пак при приключили мандати могат да се направят много по-обективни и категорични оценки. Факт е, че в тази книга освен тези мандати е представена като цяло уредбата в Третата българска държава по отношение на държавното управление, на държавния глава, още от прехода на монархическия институт. Неслучайно избрах и като място за представяне на книгата Националната художествена галерия, известна като Двореца.
Колко години отне това мащабно изследване?
В различни медии след премиерата прочетох, че написването на тази книга е отнело 25 години. Истината е, че всъщност вътре има включени интервюта с титулярите за тези 25 години. Много ясно си давах сметка за отговорността, която поемам с написването на книгата и с обхващането на този период, тъй като, както сподели и президентът Плевнелиев, това е книга, която обхваща мандатите с техните положителни и не толкова положителни събития. Но това произтича от динамиката на политическите процеси, от различните сблъсъци между титуляра, който е бил президент на България, и политическите сили, независимо дали титулярът произтича от средите на управляващите или не. Знаете, че не са един и два случаите, когато действащ титуляр е изпадал в остри противоречия с политическата сила, която го е излъчила. Книгата представя и това. Но както говорихме и в началото по отношение на лидерството, за мен лидерът винаги е бил много важен. В контекста на президента на България ще цитирам Мартин Лутър Кинг, който казва, че истинският лидер е ковач на съгласие. Президентът на Република България има именно такава роля – той трябва да бъде обединител на нацията и да е балансьор на различните политически процеси.
Това е според Конституцията, но така ли е в действителност?
По принцип всеки държавен глава у нас се е стремил максимално да използва своите мандати за една или друга кауза, за национални ценности и да бъде обединител на нацията. Първият демократично избран президент – доктор Желю Желев, казва, че трябва да има полупрезидентски режим или президентска република. Президентът Стоянов поставя на първо място каузите, свързани с неговата евроатлантическа ориентация – членството в Европейския съюз и в НАТО. Така че според мен от всеки един от титулярите зависи как ще изпълнява своите правомощия, предоставени му от Конституцията.
Имало ли е през годините други заявки освен на президента Желев за повече правомощия – тип президентска република?
Като цяло нито един от заемалите позицията „президент на Република България“ до момента не се е обявявал категорично за президентска република. Изключвам първия демократично избран президент. За съжаление или за добро, интервюто ми с президента Желев в книгата звучи изключително актуално сега, защото заглавието му е: „Преходът се провали“. Той намира причината за това във формата на държавно управление. Според него, ако сме били полупрезидентска или президентска държава, тогава е щяло да има съвсем различно развитие. Не така стоят нещата при титулярите след него. Например президентът Стоянов е категоричен, че всичко зависи от това дали се спазва върховенството на закона. Неслучайно той определя своя мандат като политика на каузата. Казва: „За добро или за лошо, политиката на съвременните политици е делнична политика“. Така че всеки един може да направи своите изводи.
Преди колко години е правено интервюто с президента Желев?
Интервюто с доктор Желю Желев е правено в годините, когато следвах в Университета за национално и световно стопанство, където съм завършила икономика. Тогава работех като журналист във вестник „Пари“. Позволих си да го включа в книгата, защото е изключително актуално, а и е мое. Интервюто е правено преди 25 години. Затова някои правят извода, че 25 години са ми били необходими, за да напиша тази книга.
Разминават ли се очакванията на хората по време на избора на президент с реалните му правомощия?
Според мен е възможно да има повече очаквания от страна на хората с оглед на прекия избор и на доверието в резултат от този пряк избор. Но истината е, че от всеки един от титулярите зависи как ще уплътни правомощията, които получава по Конституция. Това е и тезата, която застъпвам в книгата.
Как президентите реализират пълномощията си в периоди на кризи?
Изключително балансирано. Смея да кажа, че именно в такива периоди се проявяват като балансьори и като лидери. И тъкмо защото целта е всеки един държавен глава да бъде истински обединител на нацията, те не могат да си позволят и не си позволяват да излизат извън правомощията по Конституция, независимо от това дали са имали добри отношения с управляващите или не, и дали е снемано доверието от едно правителство от страна на държавния глава, тъй като помним и такива случаи, но като цяло никога не е имало отклоняване от правомощията.
Могат ли служебните правителства да се използват като инструмент за акумулиране на повече власт?
Погледнато отстрани, вероятно много хора биха казали, че да. Истината е, че всяко едно служебно правителство, освен че има задачата да подготви свободни и демократични избори, съгласно Конституцията то действа и като редовно. Някои казват, че служебните правителства нямат парламентарен контрол. Това не е така, защото при определени обстоятелства, когато вече има новоизбран действащ парламент, отново има форми на парламентарен контрол. Освен че министрите се отчитат пред президента. Ще ми бъде интересно, тъй като тази книга излиза, когато се води дебат за промени в Конституцията, до каква степен ще бъдат променени текстовете в основния закон и формата на служебните правителства, и по-конкретно за това кой ще има право да определя състава и министър-председателя, и между кои фигури в държавата да се избира съответно премиера на едно служебно правителство.
В този смисъл според Вас има ли нужда от реформиране на президентската институция?
Нашата конституция е приета още през 1991. За мен е чест, че един от авторите на съвременната българска конституция и хората, гласували за нея, е автор и на предговора към тази книга. Говоря за професор Янаки Стоилов, който понастоящем е и съдия в Конституционния съд на България. Ще е интересно как ще бъде запазена балансиращата роля по отношение на властите, тъй като съгласно Конституцията има три власти в България – изпълнителна, законодателна и съдебна. И без президентът да бъде отделна власт, той има своята роля и в трите власти в определени ситуации. Затова смея да твърдя, че сега съществуващата форма е изключително балансирана и се спазва правилото, известно като: „Власт власт възпира“. Така че разделението на властите в България е факт. Въпросът е вече всяка една от тях как функционира и изпълнява своите правомощия и задължения.
Трябва ли да се запази прекият избор на президента?
Според мен да, тъй като той дава много повече легитимност на самата институция и на правомощията, с които разполага държавният глава. Но разбира се, е възможно народните представители във времето да предприемат други действия. Възможно е сега с оглед на политическите процеси да бъдем свидетели на ограничаване на правомощията на държавния глава, но във времето може да видим отново връщане към по-широки правомощия. Конституцията и съответно институцията Президент на Република България съзряват заедно с политическите субекти, с обществото и с политическата култура.
И накрая, за да обобщим – какво установява проучването – много или малко власт има президентът в България?
Според многото документи, представени в книгата, и от интервютата ми с титулярите, той има балансираща роля. Държавният глава не е просто хроникьор на събитията, а истински лидер, от чиято личност зависи как ще уплътни тези правомощия. Защото, ако за президента Стоянов е било важно да изяви неговата евроатлантическа ориентация, ако за президента Първанов е било важно да провежда политика на съгласие и да бъде социално отговорният президент, то президентът Плевнелиев е този с 40-те приоритета и който смята, че и до днес може да бъде полезен за държавата, участвайки в различни формати за лидерство за млади хора. За президента Стоянов освен евроатлантическата ориентация винаги е било важно и върховенството на закона. Но това, което ми направи впечатление от разговорите с титулярите, е, че всички те искат държавата да има своите ценности, каузи и национален идеал, към които да се стремим. За някои от тях това е хората да живеят по-добре, а за други е да завършим своята европейска интеграция.
Кой е националният ни идеал днес?
А имаме ли такъв? Това е големият въпрос. Имаме ли наистина национален идеал, към който да се стремим и който да реализираме? Оставям на всеки един да се замисли върху това.
Да очакваме ли продължение на книгата?
В предговора на книгата има отправено предизвикателство от професор Стоилов за продължение. По време на премиерата на книгата вицепрезидентът Илияна Йотова също отправи предизвикателство да има продължение, така че може да очакваме такова.
