До какво води неразумният работохолизъм?

Ариана Хъфингтън е смятана за една от най-преуспелите личности в света. След като основава медийната си компания, тя само за две години я изкачва до върха в този бранш. Успехът на Huffington Post е главозамайващ, но има висока цена: работният й ден е от 18 часа, при това седем дни в седмицата – без никаква почивка. Преумората разбива здравето ѝ и я довежда до пълен срив.

Случилото се с нея я кара решително да преосмисли поведението си и да си зададе жизнено важни въпроси. Тя се оглежда около себе си и вижда, че бягането към върха на кариерата и към все по-големите печалби е довело не само нея, но и други нейни познати до ръба на полудяването.

След като осъзнава ситуацията, тя решава да направи проучване за последствията от неразумния работохолизъм. И да разкаже не само собствения си личен опит, но и да даде предложения как да намалим стреса на работното място. И най-вече – как да променим живота си. В резултат на това се появява книгата „Овладей живота си“, която ИК „Litus“ пуска на българския пазар.

За да живеем живота, който наистина желаем, а не просто този, който сме успели да постигнем, трябва да намерим нова, трета мярка за успех. Тя е отвъд първите две – на парите и на славата – и се състои от следните четири простички елемента: благоденствие, мъдрост, способност да се учудваш и да даваш.

Хъфингтън пише: „С времето мярката за успех в обществото е била сведена до пари и власт. […] Но в дългосрочен план парите и властта са като двукрак стол – можеш да запазиш равновесие известно време на него, но в крайна сметка е сигурно, че ще паднеш.“

И дава следния пример: „Когато сте скапани от работа много по-трудно е да виждате реалните опасности пред себе си. Ако сме свързани по повърхностен начин с целия свят, това може да ни попречи да бъдем дълбоко обвързани с най-близките до нас – включително и със самите себе си. Ето къде се крие мъдростта. Независимо какво правим, трябва да пазим усещането си за чудесата на живота.“ 

Всеки от нас би трябвало да се вслуша в съвета, който майка ѝ веднъж дава: „Скъпа, просто смени канала. Ти контролираш дистанционното, недей да гледаш все същия лош и страшен филм.“

Вижте откъс от книгата: 

„Една причина да позволяваме на стреса да влезе в живота ни е, че нямаме време да се погрижим за себе си. Твърде заети сме да преследваме фантома на успешния живот. Разликата между начина, по който изглежда подобен успех, и онова, което наистина ни кара да овладеем живота си, невинаги е видима. Но нещата са много по-ясни в огледалото за обратно виждане. Забелязали ли сте, че след смъртта на човек, хората, които говорят пред ковчега му, отдават почит на много по-различни неща от тези, които обществото определя за успешни?

Погребалната реч е всъщност самото Трето измерение. Но макар че не е трудно да водиш триизмерен живот, е много лесно да не го водиш. Лесно е да се оставим работата да ни погълне изцяло. Лесно е да позволим професионалните задачи да ни затрупат, да забравим нещата и хората, на които се крепи нашият живот. Лесно е да позволим на техниката да ни обгърне в едно непрестанно невротично, стресирано съществуване. В крайна сметка, лесно е да пропуснеш главното в живота си, дори в разгара на живота си. Докато в един момент спрем да живеем. Надгробната реч често е първият сигнал как сме живели – документът за нашето съществуване. Тя е за това как хората ни помнят и как ние живеем в сърцата и умовете на другите. И това, което не чуваме в надгробното слово, е също много важно. Едва ли ще чуем неща като: 

Коронното постижение на живота му бе когато стана старши вицепрезидент.

Или: 

По време на своята служба той разшири пазарния дял на компания многократно.

Или: 

Тя изобщо не спираше да работи. Обядваше на бюрото си. Всеки ден.

Или: 

Той така и не успя да поиграе с детето си, защото винаги трябваше да провери цифрите още веднъж.

Или: 

Макар че нямаше никакви истински приятели, тя имаше шестстотин приятели във фейсбук и отговаряше на всеки имейл в пощенската си кутия всяка вечер.

Или: 

„Пауър Пойнт“ презентациите му винаги бяха перфектно изготвени.

Надгробните слова са винаги за другото: какво сме дали, какви отношения сме имали с околните, какво сме означавали за семейството и приятелите си – дребните жестове, страстите на живота ни и нещата, които са ни разсмивали.

Така че защо прекарваме толкова дълго от своето ограничено време тук на земята, заети с неща, които, след като вече ни няма, никой няма да спомене?

Надгробното слово не е CV – пише Дейвид Брукс. – То разказва как човекът се е отнасял и грижил за другите, мъдростта му, верността му и смелостта му. То описва милионите дребни случки, в които е различавал доброто от злото, изхождайки от вътрешния си усет.

И все пак посвещаваме толкова време и енергия на своите CV-та. CV-та, които губят всякакво значение, щом сърцето ни спре да бие. Дори за тези, които умират с впечатляващи биографии в „Уикипедия“ и чийто живот е бил синоним на постижения и успех, дори и техните надгробни речи са най-вече за това какви са били те, встрани от постиженията и успехите. Тези слова не се определят от днешната ни, грешна дефиниция за успех. Вижте надгробното слово за Стив Джобс – човек, чийто живот, най-малкото в очите на обществото, е бил посветен на създаването на невероятни неща, променящи света, в който живеем. Но когато неговата сестра, Мона Симпсън, се изправя, за да му отдаде своята последна почит, не това е темата на нейната реч.

Да, тя говори за работата му и за работната му етика. Но тя вижда тези неща като проява на неговата любов.

Стив работеше това, което обичаше – казва тя. – Това, което в действителност го движеше, беше неговата страст. Страстта беше неговата върховна добродетел, тя беше неговият Бог.

Когато се роди Рийд [синът му], той стана много общителен и остана такъв. Той беше нежен баща с всяко от децата си. Вълнуваше се от приятелите на Лиза и пътуванията на Ерин, от дължината на полите ѝ, от безопасността на Ив с конете, които тя толкова обича.

И след това добавя вълнуващата картина: 

Никой от нас, които присъстваха на партито по случай дипломирането на Рийд, не може да забрави гледката на Стив и Рийд, които бавно танцуват.

В своето надгробно слово сестра му показва недвусмислено ясно, че Стив Джобс е бил много повече от изобретателя на iPhone-а. Той е бил брат и съпруг, и баща, който е знаел действителната цена на нещата, от които технологиите могат толкова лесно да ни отвлекат. Дори и да си изобретил култов продукт, който е станал част от живота ни, онова, което главно ще бележи мис­лите на най-скъпите ти хора, са спомените, които си им оставил.

В своя роман от 1951 г. „Мемоарите на Адриан“, Маргьорит Юрсенар описва римския император, който размишлява над смъртта: „Струва ми се, че не е толкова важно, че съм бил император.“ Епитафията на Томас Джеферсън го описва като „автор на Декларацията за независимостта на САЩ и... като баща на Университета във Вирджиния.“ Няма и дума за това, че е бил президент.

Старата мъдрост, че трябва да живеем всеки свой ден, като че ли ни е последен, всъщност означава, че не трябва да чакаме да се появи смъртта, за да осъзнаем кое е важно и кое – не. Всеки, който има смартфон и пълна с писма електронна поща знае, че е лесно да бъдеш зает и да не си даваш сметка, че всъщност живееш.

Живот, изживян според Третото измерение, е живот, живян по начин, който не забравя за надгробното слово. „Чувствам се винаги облекчен, когато някой държи надгробна реч и аз установя, че я слушам“, шегува се Джордж Карлин. Ние може би няма да можем да чуем надгробното си слово, но в действителност го пишем всеки ден, през цялото време. Въпросът е колко материал ще дадем на автора.“