събота, 07 декември 2019   RSS
    Барометър | Региони | Компании | Лица | Назначения


    1570 прочитания

    Изтокът съзерцава пасивно живота, Западът се опитва да го обясни, нашите предци са умеели да го живеят

    В България излиза своеобразно продължение на „Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова - „Тъй рече баба Ега“
    14 ноември 2019, 14:20 a+ a- a

    От 19 ноември 2019 на българския пазар може да бъде намарена новата книга от Ивинела Самуилова - "Тъй рече баба Ега", съобщават от издателство "Хермес". Романът е своеобразно продължение на "Бабо, разкажи ми спомен", която беше обявена за Любима книга на България за 2016. 

    Новата книга на Ивинела разказва за млада изследователка на фолклора, която пристига в потъналото в цъфнали бадеми селце Горни праг, сгушено под древно тракийско светилище в последните дипли на Източните Родопи. В този очарователен, но различен от познатия ѝ свят, скътал тайни, предавани през поколенията от незапомнени времена, тя е топло посрещната от местните жители. Сред тях най-ярко изпъква старата лечителка баба Ега. Своенравната баячка впечатлява не само с острия си език, но и с мъдростта на изреченото. А нейните билки „светци“ и чудати ритуали сякаш са побрали цялото познание на народа ни не само за лечителството, но и за най-важните въпроси на битието.

    Първоначално скептична към заниманията на възрастната жена, скоро главната героиня е силно заинтригувана от нейния магически свят. За това допринасят домакините ѝ: психоложката Цвета и родителите ѝ – забавният чичо Тодор и сърдечната леля Надка, както и срещите ѝ с колоритния траколог професор Радев и неговия асистент, и с хора, на които лечителката е помогнала. Младата жена осъзнава, че в знанията и уменията на баба Ега са съхранени лечебни практики и вярвания още от времето на далечните обитатели на тези земи. Знание, скрито в мълчанието на Древна Тракия.

    Вижте интервю с Ивинела по повод новата ѝ книга:

    След „Бабо, разкажи ми спомен“ и „Пътеписи за душата на България“ с „Тъй рече баба Ега“ продължаваш темата за българските традиции и културното ни наследство. Този път обаче насочваш вниманието на читателя към траките – древните обитатели на нашите земи, които по-скоро възприемаме като митични персонажи, обвити в мистерия и множество догадки. В хода на задълбочените проучвания, които направи за тази книга, какво най-много те впечатли от тяхната култура?
    Българската традиционна култура е израз на жизнелюбието и жизнеспособността на нашите предци. „Бабо, разкажи ми спомен“ е разказ за този жизнеутвърждаващ мироглед на традиционния българин. За мен обаче този разказ остана недовършен. Още докато писах романа, бях наясно, че съм стигнала само донякъде. Творческото ми любопитство ме поведе назад, към първоизточника на това отношение към живота, което, изглежда, много читатели не само разпознават като автентично, понеже са имали своята „баба Жива“, но и припознават като същностно, дълбоко вкоренено им. И така – баба Жива ме отведе до тракийския „бог Живе“ и до революционната за времето си вяра на траките в безсмъртието. Постарах се да разкрия дълбочината на тази идея и да обясня защо е толкова значима. 

    Защо?
    За обитателите на нашите земи животът винаги е бил свещен дар. Той е битие, поверено на човека от Бога, като част от Неговото божествено битие. Древният тракиец, за разлика от съвременния човек, не е вярвал в смъртта, понеже самата идея, че животът е от Бог, изключва възможността за не-живот. Вярата в смъртта би означавала не само да се припише дефицит на Бога, тя е директно богоотрицание. Затова човекът не е обречен на смърт, а на „безсмъртстване“. Именно този глагол са използвали древногръцките автори, за да опишат вярата на траките, но така и не са разбрали дълбочината на тази вяра. 

    Това ли е, което ние сме забравили, а е крайно необходимо да си припомним в наши дни? Това ли всъщност ни казва баба Ега?
    Баба Ега ни припомня това, което хилядолетия наред се е предавало като мироглед по нашите земи чрез българската народна традиция. А тя е много интересна, пълна със символи – като кодова система за посветени. Не е сборник с легенди и митове за живота на боговете и хората, а най-вече устно послание, което предава знание за живеенето в неговата пълнота, като богообщение. Когато изследователите на българската традиционна култура ни казват, че тя е „уникална“, това не е евтино клише и подбудите им не са патриотарски. Нашата културна традиция заема особено място между традициите на Изтока и Запада. Изтокът съзерцава пасивно живота и очаква да получи просветление. Западът се опитва да го обясни и да го пребори. Нашите предци са умеели да го живеят – истински, пълнокръвно, едновременно като чудна тайна и като радостно събитие, при това – вечно. 

    Лечителската обредност ли онагледява най-добре тази „философия“?
    Синоним на „лечение“ е „изцеление“. Всеки лечителски обред е космогоничен акт – той има за цел да направи отново цял разрушения от хаоса (болестта) личен космос (духовно-телесното единство) на човека. Това обаче не означава, че всяка бабичка, която знае да лекува, е философ. Обясненията са нужни на нас, които сме изгубили това знание.

    Трудно е да се повярва, че този толкова жив и колоритен образ на лечителката баба Ега няма реален прототип...
    Баба Ега сигурно съществува, но аз не я познавам лично. Образът е измислен, макар, освен прочетеното, да съм ползвала и някои впечатления от трима лечители, които срещнах, докато пишех книгата. На едната бабичка се натъкнахме случайно, докато с Венци обикаляхме из едни затънтени села в Трънско. Пасеше овчици край пътя и спряхме колата да я поздравим, а тя ме „прихвана“. Каза, че не съм съвсем наред с главата, но аз това така или иначе вече си го знаех. Шегата настрани, някои неща, които тази жена ми каза мимоходом, ми влязоха в употреба. По същия начин използвах впечатления от срещата ми с друга лечителка в Източните Родопи. Може би най-интересен обаче ми беше разговорът с един старец от района на Смолян. Споменала съм за него в послеслова към книгата.

    А защо избра това име за героинята си? Не е ли двусмислено?
    Двусмислено е и това двусмислие е търсено. Злоупотребите, така да се каже, в духовната сфера са големи. Неслучайно в романа обръщам специално внимание на разликите между лечители и магьосници. Отново използвам възможността да предупредя читателите да внимават. Дяволът дебне и това не е алегория.

    Правиш интересни връзки между християнството и древните лечителски практики по нашите земи, но православните канони не заклеймяват ли това, с което се занимават жени като баба Ега?
    Църквата е загрижена в отчаянието си човек да не изгуби верния ориентир и да повери душата и тялото си в ръцете на нечистите сили. В тази книга доста говоря за дявола – в прав текст. Баба Ега не увърта – злото има име, има същност, то е активна сила, реално присъствие (а не абстрактно отсъствие на „добро“), то е причина за нашите беди. Трябва да „изпитваме духовете“, както настояват всички опитни духовни отци от времето на апостолите до наши дни.

    Можем да определим като съвременни родолюбци повечето герои в романа ти. Родителите на Цвета, проф. Радев и асистентът му, докторът и съпругата му, макар и различни по характери и професия, са типични българи, чийто активен живот протича в града, но остават свързани с корените си, без да демонстрират евтин патриотизъм и пресилена национална гордост. Много са живи и автентични, приличат на някого, когото всеки от нас познава. Ако, както казваш, и те нямат реални прототипи, откъде черпи вдъхновение за изграждането на образите?
    Баба Ега сигурно би рекла: „Ами нал’ е писателка мари? Туй й е работата – да ги изтипосва!“. Ей така ги градя – наблюдавам ги, слушам ги, влизам им под кожата...

    Баба Ега нарича билките „светци“. А съвременният човек сякаш не ги цени достатъчно...
    Още една причина да избера тази тема. Надявам се с казаното в романа и приложението „40-те светци на баба Ега“ да събудя интереса на читателите към това безценно богатство, с което земята ни е благословена –лечебните растения.

    Чрез симпатичния свирач на дудук дядо Делчо –местния Орфей, правиш интересна връзка между народната ни музика, магическото значение на звука при траките, космическата хармония и израза„разстроено здраве“...
    Говорим ли за траки, няма как да пропуснем Орфей. Много е трудно да стигнем до истинския му образ обаче. Всъщност Орфей не е точно „образ“, такъв е в гръцките разкази за него. Орфей е част от мирогледа на траките, а музиката е вид сакрална практика за овладяване и поддържане на космическата хармония, за хармонизиране на земното с небесното. Звукът е имал особено значение не само в древния свят. Той все още има. Народната ни музика пази почти непокътнато това значение. Хлопките на добитъка по ливадите все още звънят на честотите на магическата символика. А църковните камбани продължават да ни призовават за богообщение. Наистина изразът „разстроено здраве“не се е появил току-така.

    Махала Небесна е място, където бесовете на съвремието не виреят. Какво послание си вложила в името на селото, където се развива действието на новата ти творба – Горни праг?
    Както казва етнографът Димитър Маринов, горният праг е „особено вещество“. В смисъл – специално място. Старите хора са казвали: „Да те удари горният праг, та да видиш долния“– тоест, да ти дойде акълът, да ти се отворят очите. Освен това прагът е място на преход – в обредната символика между световете или между различни етапи на живота. Това име на селото, както и махала Небесна, също дойде спонтанно и мисля – съвсем точно маркира идеята за усилието, което човек трябва да положи на границата между живота и смъртта, доброто и злото, здравето и болестта.

    Като спомена усилието – даваш една много различна интерпретация на страданието. Мнозина от нас имат представата, че християнството изисква от човека да страда, понеже само така може да се приближи до Бог. Сякаш вярата е отрицание на веселието и радостта от живота, а ти ни представяш едно различно – ведро и жизнелюбиво отношение на предците ни (а и на героите в тази книга) към живота. На какво се дължи това разминаване?
    Мрачните нюанси никога не са били в палитрата на православието. Няма как човек да е близо до Христос и да е скръбен и ако понякога изпитва скръб, причината за нея е от различно естество. Не вярвам, че страданието е път към Бога, и в книгата съм се постарала да обясня защо. Подмяната на автентичния смисъл на думата „страдание“е една от големите победи на дявола. Християнството не оспорва жизнелюбието на древните – то го утвърждава, надгражда вярата им в безсмъртието с факта на Възкресението. Идеята, че страданието е път към Бога, не е християнска. „В света скърби ще имате, но дерзайте – аз победих света“, казва Господ. Човек се приближава до Бог не чрез страданието, а въпреки него.

     

    Нагоре
    Отпечатай
     
    * Въведеният имейл се използва само за целите на абонамента, имате възможност да прекратите абонамента по всяко време.

    преди 1 ден
    FT: България привлича рекордни инвестиции в технологичния сектор
    Facebook, Световната банка и самият „Файненшъл таймс“ разкриха свои технологични центрове в София през последната година
    преди 23 часа
    Над 2000 стартъпа са създали 15 хил. нови работни места у нас
    София е сред десетте най-добри градове за развиване на стартъп предприемачество, подчерта президентът Радев
    преди 1 ден
    Остават 10 дни за промени и плащане на авансовия корпоративен данък за 2019
    Това е и последният срок, в който фирмите имат възможност да направят корекция на декларираните от тях авансови вноски за тази година
    преди 1 ден
    Wizz Air поиска отпадане на бизнес класата за всички кратки полети
    Нискотарифният превозвач призова авиационната индустрия да спре да изпълнява полети с празни места в бизнес класа
    преди 1 ден
    General Motors ще строи фабрика за автомобилни батерии
    Тя ще е на стойност $2.3 млрд. и ще бъде съвместно дружество с южнокорейската LG Chem