Пандемията ни напомни, че сме общество

Проф. Кристофър Уорхърст е преподавател и директор на Института за изследване на заетостта към университета в Уоруик. Той е и попечител на Tavistock Institute в Лондон, асоцииран научен сътрудник на SKOPE в университета в Оксфорд и председател на Управителния комитет по човешки отношения. Той бе един от лекторите на конференцията Inclusive Futures for Europe BEYOND Industrie4.0 and Digital Disruption. Неговото изследване се фокусира върху качеството на работата, уменията и естетическия труд. Той е публикувал 16 книги, включително „Уменията, които имат значение“ (2004), „Лошите работни места са неизбежни“ (2012), „Качество на работата в Австралия“ (2015) и „Оксфордски наръчник за умения и обучение“ (2017). Публикувал е над 50 статии в списания като Work, Employment and Society, Administrative Science Quarterly и Journal of Management Studies. Той е бил експертен съветник на правителствата на Обединеното кралство, Шотландия и Австралия, както и на ОИСР, Оксфам и Scottish Living Wage Campaign. Мотивиран е от желанието да подобри качеството на трудовия живот чрез науката.

Пандемията ускори дигитализацията в почти всички сектори на икономиката. Това хубаво ли е, или лошо за заетостта и работата?
Преминаването към цифровизация от гледна точка на пандемията и работата е много смесено. Мисля, че разкри колко важна е дигитализацията за нашата икономика и начина, по който живеем в момента.
По време на пандемията поддържахме връзка чрез дигитализацията, така че социалните отношения бяха добри, бяхме в състояние да работим. Около една трета от работната сила премина от офиса към дома. Всичко това беше хубаво.
Въпреки това смятам, че има няколко проблема. Първо, искам да видя план, който да направи този сектор устойчив. В момента той е съставен от индивидуални компании като Facebook, Amazon, а това са частни компании и когато нещата се объркат, както стана в началото на октомври, когато Instagram и Facebook се сринаха, бихме могли да имаме проблеми. Така че бих искал да видя правителствен план, който да осигури тази стабилност.
Другият проблем с дигитализацията е, че показа неравния достъп към хардуера. Не всички могат да работят от дома си, защото нямат лаптопи, нямат умни устройства като iPad и др. просто защото не могат да си позволят да ги имат. Или в случая на дистанционното обучение – родителите могат да имат 2 или 3 деца, които се обучават вкъщи, но нямат 2 или 3 айпада или лаптопа. Така че [цифровизацията] изобличи технологичното разделение по отношение на хардуерните ресурси. Също така мисля, че показа дигиталното разделение в уменията. В ЕС се говори много за бъдещето на работата и задълбочените цифрови умения – хора, които могат да създават софтуерни програми, да сглобяват и инсталират компютри, но за повечето хора по време на пандемията дигитализацията означаваше да ползват интернет и да работят с устройствата. Така че ние трябва да можем да предоставим на хората тези умения, защото всички ще трябва да могат да правят това. Само малък дял, може би 8-10% от работната сила в бъдеще, ще имат нужда от задълбочени цифрови умения. Фантастично е, че дигитализацията удържа всичко заедно, но има някои потенциални слабости, които смятам, че бяха разкрити и ние трябва да се погрижим за тях.

Казахте, че правителството трябва да има план. Но кое правителство – моето, Вашето, на ЕС? 
Мисля, че ЕС трябва да изработи рамка, която изисква националните правителства да имат планове и да ги развият, за да се знае какво се случва, ако мрежите се сринат и ако няма достатъчно работници, които да поддържат тези системи. Така че те трябва да имат планове и ЕС трябва да изиска от националните правителства да разработят тези планове с доставчиците. В някои случаи това означава, че тези доставчици ще са национални, но някои са международни – оперират в цяла Европа, трака че трябва да има интеграция на плановете и техните нива. Мисля, че имаме нужда от това, защото не смятам, че това ще е единствената пандемия или единствената подобна криза. Така че трябва да мислим как да направим нашите икономики и общества по-устойчиви чрез цифровизацията в бъдеще.

Изминалата година донесе много промени. Ще споделите ли 5 позитивни и 5 негативни тенденции?
Мисля, че мога да ви дам 3 положителни и 3 отрицателни. Нека да погледнем позитивите. Мисля, че от положителната страна, това, което пандемията направи, е да покаже важността на някои работници, които бяха подценявани в последните години. Хората, благодарение на които продължихме напред – хората, които събираха храна на полетата или доиха крави. Това е нископлатена работа, извършва се при много трудни условия. Същото важи и за чистачите. Изведнъж чистенето и дезинфекцирането на всичко стана много важно и тези хора трябваше да влизат на определени места, за да чистят офиси, да чистят работни места, където може и да има инфекция. Те бяха много смели, правейки това. Но чистенето е невидима професия – нископлатени хора, които ние не виждаме, имаме навика да ги игнорираме. Приличат малко на елфите в „Хари Потър“ – правят неща, когато нас ни няма. Така че [пандемията] донесе признаване на някои работници. Същото важи и за публичния сектор. Полицията, която следеше за спазване на реда, а можеше да стане много трудно, защото имаше много антиваксъри. Медицинските сестри също. Има нов вид признателност и оценяване на тези основни работници. Това е едно хубаво нещо.
Мисля, че другото хубаво нещо, което пандемията изкара наяве, е важността на науката. Имали сме много дискусии в ЕС за важността на науката и технологиите, но не сме говорили много за самите учени. А учените по време на пандемията свършиха страхотна работа в моделирането на проблемите, в помощта да превъзмогнем тези проблеми, с ваксините и т.н. Може би ще мислим повече за учените в бъдеще, а не само за науката. Това е второто нещо.
Мисля, че има и ново оценяване на опасностите за здравето, които все още съществуват на работното място. В последните 10 години сме говорили много за психологическите здравни рискове, като стреса на работното място. Но пандемията ни напомни, че някои работни места са физически опасни. Лекарите или шофьорите на автобуси в Лондон, които се заразиха с ковид, бяха много, защото те са на първа линия. Така че [пандемията] ни го напомни. Мисля, че това е хубаво нещо, защото можем да вземем мерки. Хората, които се грижат за възрастните в домове, това бе много опасна работа по време на пандемията, защото възрастните хора, особено във Великобритания, отиваха в домовете от болници, в които имаше ковид. Така че [пандемията] ни напомни, че трябва да се грижим за физическото здраве и риска при тези професии.
Вероятно четвъртото нещо е, че пандемията ни напомни, че всички сме заедно в нея. Във Великобритания ние ръкопляскахме за медицинските работници всеки четвъртък вечер. Това беше хубаво. В други държави като Испания, правиха нещо подобно. Напомни ни, че трябва видимо да оценяваме хората. Всички останахме у дома, когато това се искаше от нас. Напомни ни, че в нашето общество имаме силно чувство за социална солидарност и взаимност – нещо, което някои икономисти забравят. Те мислят, че всеки е сам за себе си и всеки се опитва да извлече максималното за себе си, но пандемията ни напомни, че сме общество. Така че смятам, че има 4 хубави неща, които произлязоха от нея.
Относно негативната страна мисля, че пандемията изобличи производствения дефицит в Европа. Някои от нещата, които ни бяха необходими, за да продължим да водим ежедневния си живот, се доставят от Китай или в случая на маските за лице – се произвеждат в Турция и др. места и мисля, че твърде много компании в Европа са изнесли производствените си възможности отвъд океана. Мисля, че страните, които се оказаха по-устойчиви по време на пандемията, са тези, които имаха по-силно местно производство. Това е един от негативите. Така че мисля, че трябва да вземем мерки.
Друго негативно нещо, за което трябва да помислим, е тенденцията да мислим, че технологиите могат да решат всичките ни проблеми. Цифровизацията очевидно изигра важна роля по време на пандемията и помогна на много от нас да работят от вкъщи. Но сега тези идеи за работата от вкъщи, които се опитваме да впишем в бъдещето на работата, така че всички да можем да работим от дома си, защото дигитализацията ни позволява. Но много хора не могат да работят от вкъщи. Хората, които доставят пратките, които всички ние купуваме от Amazon или от други сайтове, не могат да работят от вкъщи. Полицаите не могат да работят от вкъщи, служителите в болниците не могат да работят от вкъщи. Няма технологично решение за всичко. Мисля, че има тенденция да мислим, че ще има такова. Това е едно от опасните неща за пандемията. Мисля, че трябва да осъзнаем че технологиите не са определящи, има начини, по които могат да бъдат използвани и неща, за които не могат.
Третото нещо, за което много мисля напоследък, е невярното счетоводство, което произлезе от пандемията. По време на пандемията изведнъж всички коли изчезнаха от пътищата. Това бе фантастично. Имахме чист въздух. Намалихме емисиите. Вече не беше необходимо да се отопляват офисите, защото в тях нямаше хора. Но светът не спря. Много хора, около една трета от работната сила, работеха от вкъщи и топлеха къщите си, захранваха компютрите си и забравяме, че някои от последиците за околната среда бяха изместени от работните места към домовете. Надявам се, че сме много внимателни в тази връзка, защото ако искаме намаляване на употребата на енергия, намаляване на вредите, които нанасяме на околната среда, трябва да изградим стабилен план, обоснован на добри данни, така че хората да го разберат.
Мисля, че едно от лошите неща е, че някои хора казват – ето, спестихме цялата тази енергия, ще продължим да го правим. Всъщност това е грешно счетоводство, защото не се обосновава върху изчисления за употребената енергия. И ние знаем от данните на Офиса по национална статистика във Великобритания, че употребата на енергия, ток и газ миналата зима се е увеличила, защото хората са работили у дома, а не в големите сгради, където вероятно е малко по-евтино – да отопляваш офис с 4 души, вместо 4 къщи с по 1 във всяка.

Трябва ли да работим от вкъщи?
Около една трета от работната сила по време на пандемията работеше от дома си. Това е драматично увеличение. Преди това по-малко от 10% работеха по този начин. Мисля, че има два проблема. Първият е свързан с рисковете да работиш от вкъщи. С други думи: имахме наистина големи ползи – хората не пътуваха до/от работа, бяха в състояние да вършат домашните си задачи по много по-лесен начин. Но имаше и негативни страни. Някои хора се чувстваха изолирани, особено тези, които живеят сами, а не със семейството си, те имаха голям проблем. Сметките за отопление и изобщо сметките се увеличиха. Някои хора говориха, че продуктивността се увеличава у дома. Но когато прегледах данните, се оказа, че продуктивността е същата или увеличена, но часовете, в които хората са работили у дома, също са се увеличили. Времето, което са прекарвали в пътуване сутрин и вечер, е било ползвано за работа. Така че всъщност работният им ден се е увеличил. Те не са вършили повече работа за час, а са имали удължен работен ден. Така че работата от вкъщи има страхотни позитиви – дава повече гъвкавост, дава избор, но има и недостатъци, свързани с разходите и ползите от този вид работа.
Вторият проблем е, че работата от вкъщи е хубава, ако е по избор. Ако хората имат тази гъвкавост и могат да се разберат с работодателя си. Но щом започнем да настояваме хората да работят от дома си и това е част от договора им, тогава става малко трудно за работодателите, защото те трябва да се уверят, че работната им сила, ако от нея се изисква да работи от вкъщи, трябва да има правилното оборудване, че не работят извън работно време, да са застраховани, ако нещо се обърка. Има изместване на перспективата между хора, които доброволно работят от вкъщи, защото имат тази възможност, и някои компании, които го изискват от служителите си. Това създава различни отговорности за работодателите и различни права за служителите.  Така че има два проблема и мисля, че и двата са важни.

Връща ли се офисът такъв, какъвто го познаваме, или се е променил завинаги?
Мисля, че на хората им отне много време да се приспособят да работят от вкъщи. И мисля, че ще им отнеме, може би не същото количество време, но някакво време, за да се приспособят обратно към офиса, към пътуването, към намиране на паркомясто, да бъдат притискани като сардини в автобусите, трамваите и влаковете. Това никога не е било особено приятно. Мисля, че от една страна, ще има известен натиск върху хората да работят от вкъщи, но също така мисля, от гледна точка на работодателите, че ще могат да имат по-малки офиси, понеже не всички ще са там всеки ден. Така че хората могат да сменят бюрата си, а те да спестят пари от наем на големи офис сгради и отопление, както казах по-рано.
Всъщност организациите работят най-добре като обединени съюзи, когато хората се смесват помежду си. Когато имат своите разговори до машината за вода, когато казват „Здрасти“ на колегите сутрин и говорят за семействата си, защото това определя езика на работното място.
Едно от нещата при работата от вкъщи или хибридната работа е, че тя отслабва ангажираността на работниците към организациите, защото организацията не е там за тях, освен на екрана. Може да възникнат проблеми с наемането и задържането на персонал. Така че офисът може да е различен, но няма да е толкова различен, колкото много хора предсказаха, че работното място на бъдещето ще е напълно променено. Ще има промени, но не толкова големи, колкото повечето хора си мислят.

Т.е. според Вас общуването, работата, наемането, без какъвто и да е физически контакт не е възможно?
Мисля, че ще работи за някои организации. Ако искате някой да работи за вас за 6 седмици или 2 месеца на краткосрочен договор, е напълно възможно тези хора да работят от вкъщи – подизпълнители. Това се правеше и в миналото. Но ако искате да инвестирате в работната си сила, ако искате тя да е стабилна, работна сила в чиито умения да може да инвестирате, работна сила, която е посветена да работи за вас като работодател, мисля, че ще има нужда от някакво физическо присъствие.

По-трудно ли е в момента за бизнеса да намери правилния кандидат за определена позиция, или е по-лесно? В САЩ през юли има 11 млн. свободни позиции, което е исторически високо ниво. В същото време безработните са над 9 млн., но наемане не се случва. Защо?
Абсолютно вярно. В началото на пандемията имаше срив на свободните работни места. Нямаше предложения за работа или бяха много малко – имаше много позиции за медицински сестри, нямаше такива за сервитьори в ресторанти. С отварянето на икономиките се оказахме в ситуация, в която има много свободни работни места, от една страна, защото хората работят от вкъщи и имат малко повече заделени пари, от друга, защото хората искат да излязат, да отидат на почивка, никой не беше ходил на почивка в продължение на 18 месеца. Или искат да си купят нов телевизор, защото са осъзнали, че старият не е хубав, което създава търсене на телевизори, които трябва да бъдат произведени. Така че има свободни работни места, но изглежда има огромно разминаване в момента. Другото, което се случва по време на пандемията, е, че много хора, които не са били наети, но са били икономически активни, просто изчезнаха. Такъв е случаят с много от самонаетите. Те просто изчезнаха. Не знаем къде са. Знаем, че са някъде. И някак си има разминаване между свободните работни места и наличната работна сила. Има 2 потенциални причини за това.
Първо, има разминаване в уменията. Хората, изгубили работата си, може би в търговията и туризма. Дигитализацията и онлайн продажбите са набрали сила и за някои от новите позиции например в зелените индустрии не е лесно изведнъж да станеш от служител в продажбите в инженер в зелените индустрии. Също мисля, че има географско разминаване. В много от районите, където хората са безработни, новите работни места се създават на други места. И по време на пандемията е много, много трудно за хората да вземат решение да се преместят от дома си, който е тяхната опора по време на пандемията, и да предприемат риск, за да отидат да работят в друг град. Така че имаме разминаваме в уменията и регионите.
Фактът, че има свободни работни места, е много хубаво нещо за европейската икономика. Трябва просто да имаме системи за правилно развитие на уменията и добро кариерно ориентиране може би и някакъв вид инфраструктура например транспорт, което ще позволи на хората да се движат по-бързо между различни работни места.

Казахте, че самонаетите са изчезнали. Как се случва това?
Защото не работят, но в същото време не са регистрирани като безработни. Ние знаем, че те все още са работници, в смисъл че са в работоспособна възраст, просто не се показват в статистиката.

Как ще изглежда работното място след 5 години?
Не много различно отсега. Това е много несексапилен отговор, но промяната се случва постепенно. Дори с драматичния отпечатък на ковид, някои хора все още искат да се върнат в офиса. Търговията на дребно ще остане. Хората все още ще правят дрехи, които да купуваме. Ще има промени. Вероятно повече хора ще работят по-малко от офиса, ще има по-малко пътуване до и от офиса, защото, надявам се, ще се ориентираме повече към обществения транспорт. Надявам се основните работници да са по-оценени и в тази връзка може би повече хора да изберат професията на асистенти на възрастни хора. Може би повече хора ще осъзнаят, че работата в цифровите индустрии ще е полезна, защото е по-сигурна работа, отколкото, да кажем, в електроцентрала, захранвана от въглища или газ. Но работата след 5 години няма да е кой знае колко по-различна от сега. Ще има работа в офиси, работа във фабрики, някои хора ще работят от дома си.

Относно основните работници. В голямата си част те са с ниска квалификация и ниско възнаграждение и както казахте, дори не ги забелязваме. Но пандемията ни показа, че икономиката на практика се крепи на раменете на тези хора. Какви мерки трябва да предприемем за тях?
Основните работници са и високоплатени и висококвалифицирани, като лекарите, и нископлатени и нискоквалифицирани – санитарите в болниците например или хората в бусовете и камионите, които доставят нещата, които сме поръчали от Amazon или който сайт предпочитаме. [Пандемията] наистина ни кара да се замислим за основните работници – трябва да се случат няколко неща. Ние на практика не знаем кои са основните работници. Учим се в крачка. Учителите в училище основни работници ли са? Ако искаме лекарите да работят в болниците, някой трябва да се грижи за децата им, така че да ходят на училище е хубаво. Учителите в училище имат нужда от храна, така че работниците, които произвеждат храна, трябва да са там. Хората, които карат камиони с продукция от полетата към фабриките, които обработват храната и после от фабриките до магазините, също трябва да са налични. Така че по отношение на основните работници смятам, че трябва да знаем кои са и ни трябва план за работната сила за в бъдеще, на европейско ниво, за да сме сигурни, че имаме достатъчно хора с правилните умения, които да работят в тези индустрии и на тези позиции в бъдеще. Така че трябва да разберем кои са те и да сме сигурни, че ще са на работните си места, когато имаме нужда от тях, и да ги запазим там.