Бърнаут: Какво не знаем за него и какво можем да направим като лидери?

Диляна Домусчиева – сертифициарн обучител по меки умения, бърнаут експерт, ЧР Мениджър и кариерен консултант

Защо „бърнаут“ стана толкова модерна тема през годините и какво не знаем за нея? Какво могат да направят лидерите, за да адресират проблема с все по-често случващия се работен бърнаут?

Полезни съвети, базирани както на личен опит, така и на последните изследвания по темата, споделя Диляна Домусчиева – сертифициарн обучител по меки умения, бърнаут експерт, ЧР Мениджър и кариерен консултант. Диляна е завършила бизнес администрация в Копенхаген, Дания. Работи в сферата на ЧР повече от 10 години. Ролите ѝ са предимно в създаването и прилагането на ЧР процеси за хората в ИТ компании. 

„Толкова много съм чел за бърнаут, а сега аз самият съм в него“. Често чувам тази фраза, откакто се занимавам активно с темата. Темата за бърнаут е толкова модерна, та дори превърната във фолклор. Колкото повече се говори за нея, толкова по-неясна и противоречива става тя. 

Има разминавания между дефинициите. Има откъслечно познаване на проблема. Третират се само симптомите. 

Какво е бърнаут?

Burnout не е болест, но не е и преумора. Бърнаут не е същото като стрес. 

- Не минава с хубаво наспиване, ако изобщо можем да заспим.

- Техниките за стрес сами по себе си не работят.

- Искаме да спрем, а не можем.

- Не искаме да спрем, но постоянно се разболяваме или все нещо не ни върви, и то накуп…

- Не сме щастливи.

- Тревожни сме, депресирани или гневни. 

Повечето от нас отказват да приемат, че имат Burnout, защото:

- „Винаги се справям чудесно“,

- „Не съм човек, който се отказва лесно“,

- „Работя здравата и съм се доказал “,

- „Харесвам адреналина, който работата ми носи“,

- „Обичам си работата повече от всичко“,

- „Правя го заради семейството“,

- „Лоялен съм към екипа си/шефа си/компанията“…

Стигмата на бърнаута

Много хора, включително и мениджъри, които често най-добронамерено искат да помогнат, адресират само симптомите на бърнаут. Те предписват курсове за управление на времето срещу преумора и срещу чувство на неефективност. Предписват курсове по управление на конфликта при деперсонализация. Или се обръщат към ЧР с молба: „Кажи ми как да мотивирам хората си?“.

Това още повече влошава проблема, защото след като няма промяна въпреки усилията, човекът поема вината за несправянето еднолично и само върху себе си.

Нерядко чувам и: „Няма бърнаут. Това са глезотии. Да се стегнат и ще им мине.“

Много от нас адресират симптомите сами, по подобен начин. „Ще се справя! Винаги съм се справял сам, аз съм силен човек!“ Как обикновено става това? С повече дисциплина или метода „стегни се“, алкохол за сън, fake it till you make it подход (играй, докато си повярваш подход)…

Ефектът обаче от всичко това е като да натиснеш надуваема топка под водата: колкото повече я натискаш, толкова по-нависоко изскача тя, когато дойде моментът.

Социалната стигма и етикетите, които биват поставяни, карат хората често неосъзнато да потискат бърнаута. Точно като топка. Страхът е от това, че ще бъдат наречени мързеливи, слаби, неиздръжливи на стрес или просто бързо заменени с друг „човешки ресурс“. 

Една от причините бърнаутът да е толкова устойчив, е именно това: рядко биват адресирани истинските причини.  

Бърнаутът е реален. Виждала съм как почти по едно и също време колеги в моя екип просто една сутрин не могат да станат от леглото, вие им се свят, блъскат се в стени, боледуват често, боледуват сериозно, боледуват неизлечимо, вече не изпитват радост от живота, изчезват.

Бърнаутът променя живота. Ако не слушате тялото си, от утре може никога повече да не сте същият пълноценен човек. И ако болестите и статистиките не ви плашат, както не изплашиха  и мен – не ви ли стига това, че вече не се чувствате щастлив? Просто вегетирате, изведнъж губите радостта от живота си. Нещата, които са ви радвали преди, вече не ви радват…

Всеки човек е различен и уникален. И няма нужда да се състезаваме с никого, освен със себе си. 

Звучи много по-лесно, отколкото е в реалност. Обаче е възможно. 

Медал за храброст ли е бърнаутът?

За някои хора пък бърнаутът не е стигма. Даже напротив – това да си прегорял, често е знак на успех и храброст. 

„Ядеш кафе за обяд. Спиш по 4 – 5 часа на нощ. Значи си успял човек.“

„Работех, докато не можех. После завладях ограниченията си и работих още по-здраво.“

Дали бърнаутът се приема като стигма или като медал, причината е една и съща: бърнаутът не е индивидуално явление, той е най-вече култура.  Толкова дълбоко е вкоренен в нашия работен социум, че това да си бърнаут-нал, за много е медал за храброст. Бърнаут е знак за успех и  отдаденост.  Ценено е: 

- да сме или да изглеждаме постоянно заети.

- да сме винаги включени, онлайн, в чатове, на телефона. По всяко време, за всеки. Да работим отвсякъде, да работим по време на почивка.

- да публикуваме в социалните медии снимки как работим по време на ваканция и да се гордеем с това. 

- да правим повече, отколкото искат от нас, да го правим дори когато не е нужно или не го искат. Да оставаме след работа, да харчим своите пари и време в името на фирмата, да жертваме своята ваканция, без дори да се замислим.

- да сме работохолици.

- да нямаме личен живот, хобита, интереси.

- да даваме всичко от себе си, та дори да пре-даваме себе си… 

До момента, в който изведнъж рухваме или просто изчезваме.

Кои са истинските причини за бърнаута  в работата? 

Те са в:

- Ненужното претоварване. Знам, че много фирми могат да се идентифицират с това: „Шефът ми казва „да“ на всичко, което  отдел продажби е обещал на клиента, без да пита екипа какво е реалистично, без да се съобразява с това, което го/ни е научил опита“. Това е само един от милиони подобни лавинообразни примери.

- Липсата на справедливост. Дали е реална, или не, няма значение. Това значи, че вие като мениджър будите мнителност във вашите служители и причините за това са обикновено много прости. 

- Липсата на социална среда, общност, приятели, подкрепа, социален статус. Представете си да работите в пасивно-агресивна среда години наред. Не ви ли стига натоварването в работата, че да се занимавате и с интриги? Кое е по-важно от човешкото отношение когато работата свърши?

- Липсата на признание. „Шефът все другите награждава, а мен никога.“, „Виждат само грешките ми.“ Ето така може да звучи липсата на признание.

- Липса на контрол и автономност. Шефът ми е микромениджър. Не иска моето мнение и прави необосновани промени. Финалният резултат от работата ми изобщо не зависи от мен. Нося отговорност, без аз да съм причината. 

- Моите интереси и ценности... знам, че тук вече можете да довършите изречението сами... са напълно различни от тези на работодателя, шефа и колегите ми.

Какво могат да направят лидерите?

Първо, да се погрижат за себе си, за да имат капацитет да помагат и за да бъдат пример. Нали си спомняте какво казват в самолета: „Първо си сложете кислородната маска на вас и после на децата“. 

Това да си осъзнат и добър мениджър, е да си добър и осъзнат човек. 

Предимно отдадените хора, които се борят за своите идеали, могат да изпаднат в бърнаут. Но не е задължително, могат и да го избегнат. 

Знаем, че не е ефективно за фирмата хората да са в болничен заради бърнаут. В много страни обаче вече го правят – дават месеци почивка на прегорелите хора, защото мислят дългосрочно. Колко обаче е истински познат бърнаутът за лидерите и колко се прави по превенцията на бърнаут? 

Много по-солидно e да изградим оградата, вместо да я кърпим. 

Възможно е да има печалба и business continuity (бизнес без прекъсване) и докато сме хора. 

Няма по-добра мотивационна теория от човечността! 

Защото стремежът да е човечна работната среда за всички нас, означава точно това – да е човечна за всички нас, включително и за мен самия като лидер - човек.