Откъс от „Всичко е прецакано“ от Марк Менсън

 Аз се появявам на телевизионния ти екран. Кълбо от енергия съм. Мяркат се противни ярки цветове, сантиментална музика. А аз самият крещя. Въпреки това усмивката ми е непринудена. Успокояваща. Все едно съм установил визуален контакт с теб.

– Какво ще направиш, ако ти кажа, че мога да реша всичките ти проблеми? – питам те аз.

Пффф, глупости, мислиш си. Ти нямаш представа и от половината ми проблемите даже.

– Какво ако ти кажа, че знам как да направя така, че всичките ти мечти да се сбъднат?

Да бе, а пък аз съм приказната фея на зъбчетата.

– Слушай, знам как се чувстваш – продължавам аз.

Никой на света не знае как се чувствам, по навик си отговаряш ти, изненадан колко непринудено ти е дошъл отговорът.

– Едно време и аз се чувствах безпътен – казвам аз. – Самотен, изолиран и без капка надежда. Също като теб лежах буден през нощта без абсолютно никаква причина и се питах дали в мен няма нещо сбъркано и каква е тази невидима сила, изправила се между мен и мечтите ми. И знам, че и ти чувстваш същото. Че сякаш си изгубил нещо. Само дето не знаеш какво.

В интерес на истината, казвам тези неща, защото всеки от нас ги е преживял. Те са просто факт от нашето съществуване. Всички се чувстваме безсилни да преодолеем вродената вина, съпътстваща живота. Всички страдаме и сме били в ролята на жертва в различна степен, особено докато сме млади. А след това цял живот се опитваме да компенсираме това страдание.

Има моменти в живота, когато нещата не вървят толкова добре и изпадаш в отчаяние.

И като всички страдащи хора, и ти толкова се вглъбяваш в собствената си болка, че забравяш, че болката е много често срещана и не е уникална само за теб. Точно обратното – тя е универсална. И тъй като си забравил това, имаш чувството, че говоря само на теб; като че ли с помощта на някаква магия аз надничам в твоята душа и чета съдържанието на сърцето ти. Затова се изправяш и се заслушваш.

– Защото – повтарям аз – имам решение за всичките ти проблеми. Мога да направя така, че всичките ти мечти да се сбъднат. – Пръстът ми, вдигнат многозначително, изглежда огромен на екрана. – Знам всички отговори. Знам тайната на дълготрайното щастие и вечния живот и тя се състои в следното...

Това, което изричам после, е толкова невероятно, смехотворно, изкривено и цинично, че ти го вземаш за истина. Проблемът е, че искаш да ми вярваш. Изпитваш нужда да ми повярваш. Аз представлявам надеждата и спасението, за които Чувстващият ти мозък отчаяно копнее, от които има нужда. И така, малко по малко Чувстващият ти мозък идва до заключението, че идеята ми е толкова откачена, че може да даде резултат.

Докато моята телешопинг реклама продължава, тази екзистенциална нужда да намираме смисъл във всичко и навсякъде разбива психологическата ти отбрана и ме допускаш в себе си. В края на краищата съм ти демонстрирал мистично познание за всичките ти проблеми и болки, открил съм задната вратичка към тайната на тайните ти, проникнал съм в кръвта ти и съм стигнал до сърцето. Тогава си даваш сметка, че съм се докоснал до теб с големите си бели зъби и кресливи думи – И аз едно време бях прецакан като теб… но намерих начин да се измъкна. Ела с мен.

И аз продължавам да намилам, набрал съм скорост. Ракурсите на камерата светкавично се менят – хващат ме ту анфас, ту в профил. Изведнъж пред мен се появява студийна публика. Те са погълнати от всяка изречена от мен дума. Една жена плаче. Ченето на един мъж увисва. Твоето също. Вече съм ти влязъл под кожата. Ей сега ще ти дам аз на тебе едно пълно удовлетворение, скапаняк. Ще запълня всяка празнина, ще запуша всяка дупка. Само се регистрирай срещу някаква ниска такса. Колко струва щастието за теб? Колко струва надеждата?